edinstveni-na-sveta

Незнайно как, незнайно кога и незнайно защо си въобразяваме, че сме единствените специални хора в света.

СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ:

Нима не сме толкова важни за някого, нима не изпълваме живота на любимите хора със съдържание и това ни кара да вярваме, че сме уникални. Има нещо много повече от това и ние го знаем, но не си го признаваме, защото не сме готови за истината.

Всеки се влюбва в своята представа за себе си, но това не е основателна причина да изискваме от другите вниманието, което смятаме, че по право ни принадлежи.

Взаимоотношенията, подобно на вечността, съществуват завинаги. Винаги се опитваме да съхраним споделените мигове на вяра, надежда и любов чрез спомена.

Изгревът на днешния ден е предопределен от залеза на вчерашния, изпепелените следи на минали поражения ни отнасят във вихъра на безкрая. Вятърът си играе с мислите ни и ги подхвърля във въздуха като малко дете.

Нощта е наситена с жасминов аромат, прелестните сенки на розовия храст в градината странно блуждаят в тишината на забравата.

Сякаш възможно е невъзможното, логично – абсурдното, примамливи отблясъци на падаща звезда… безбрежен покой и магична красота.

Всяка история има своето прекрасно начало с щастлив край.

Съдбата на думите казва всичко, но не означава нищо. Тази история започна на морския бряг, сред вълните, попаднали в плен на  собствената си стихия.

Компромисите идваха с приливите и си отиваха с отливите. Решенията плуваха по повърхността, но потъваха в прозрачната морска пяна на брега.

Истина и лъжа играеха на криеница, любовта и омразата се надпреварваха с времето, но (не)видими силуети на мъж и жена свидетелстваха за вълшебството на невинността.

Мечтите им се отразяваха в блясъка на утринната роса и се сгушваха наивно в чашката на момина сълза. Сянката на взаимно уважение и приятелство, трайно настанила се между тях, изгради мост, който щеше да среща и събира сродни души.

Мостът на щастието щеше да пребъде във времето и пространството, годините щяха да се изнижат между началото и края, но приключенията на духа продължаваха да привличат като магнит хората, които преоткриваха силата на човешките взаимоотношения. 

 

Вижте Също:  Препрограмиране

Автор: Петя Богданова Близнакова

 

 

Разстоянието скъсяваше дистанцията между тях.

Толкова различни, колкото еднакви, оплели се в паяжина от излъгани очаквания. Началото на края се прокрадваше с внезапно затишие, предвещаващо буря. Буря, която щеше да събере отломките от един разпилян живот. Късчетата от този живот  още съхраняваха отблясъците на примирено спокойствие. Напълно непознати, за останалите те си оставаха добри познати. Ако зависеше от тях, нещата щяха да си останат такива, каквито винаги са били.

Излишният драматизъм на неочакваната промяна щеше да преобърне собствените им представи, да ги накара да преосмислят позицията си на приятели, партньори, съдружници…

Само остатъкът от живота им нямаше как да бъде поделен, защото вече не им принадлежеше. Бяха го споделили в хубави и лоши дни, без дори да забележат. А сега не намериха сили в себе си да се отрекат от сключеното преди време споразумение.
Въпрос на време беше истината да връхлети със силата на ураган и да ги захвърли в бездна от взаимни обвинения и благородни лъжи. Дали с  това щеше да се сложи край на миналите прегрешения, можеха ли за последно да бъдат себе си?!…
Блуждаещите мисли ги изтръгнаха от илюзията на съня и ги запратиха в безкрая на реалността.
Автор: Петя Богданова Близнакова
СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ:

ОСТАВИ КОМЕНТАР