Мълчанието на народопсихолозите

СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ:

Мълчанието на народопсихолозите винаги излиза скъпо… Повече от 60 год. вече България е управлявана в разрез с особеностите на българския национален характер – характер, чиято самобитност все още не е използвана за значими национални каузи. Нещо повече – погледнато на историческия фон на последните 120 год. – психологическите драми, страховете, деформациите в психическия свят на българина – са се  превърнали в традиция, в хроническо незадоволяване на базовите му потребности. Днес българинът по-скоро очаква Годо, отколкото глобализация, ако въобще можем да говорим за очаквания в контекста на безверие, апатия, на тотална подмяна на понятия и ценности, на загубена идентичност и социално меланхолизиране…

   Включването на народопсихологията в политиката съдържа в себе си идеята за присъствието на дисциплината в образователната система, в учебните планове.

   Кои сме ние? Защо сме такива?- са част от въпросите, затрудняващи колкото младото поколение, толкова и управляващите…

   Не можем да говорим за национална психика без да отчитаме конкретните социално-икономически условия, в които – първо – тя се проектира, и които – второ – я моделират. Имайки предвид натрупания до момента опит в българската история, явно събиран на принципа: “проба – грешка” – смятам, че точно познаването на националната психика и то – от законотворците, може да предложи онези условия, които да отговарят адекватно на българския мисловен модел, на българската мечта.

   Така че, днешната атмосфера – с кризата в политическата система и тази – в собствената ни идентичност – изисква обяснение и разбиране – като първа възможна стъпка за промяна… За да решим проблемите на настоящето, следва да сме наясно с тяхното възникване, развитие, с причините и историческата обремененост, с хронифицирането им. И ако днес българинът отново е изправен пред въпроса – как да оцелее и след това – да се самоосъществи, то нужно е да припомним, че неговата изконна същност е същността на дребния собственик. 

   Нека си припомним появата на дребния собственик – буквално-фактически и преносно – като манталитет и духовна същност.

Тази поява съвпада с появата на българската държавност и мимикрира по един или друг начин при различните обществено-икономически формации.  Изследователите на българската душевност са единодушни – българинът не е оцелял случайно, а точно за това, защото е натоварил със смислообразуващи функции личния си имот. Всъщност, мисля, че обективните анализи тепърва предстоят и тяхната цел трябва да бъде – да интегрират психологическите знания от миналото в общи приложни разработки, обслужващи днешната обществена практика. Наложително е да се разгледа собствеността – като казус на оцеляването, въпреки деформациите на българския модел след 44г. и оттам като естествено продължение – психологическите особености на нашия съвременник – Homo esnaficus.

   Накратко, мутациите на националната психика след 44г. са свързани с: трудовата мастурбация, потиснатата инициатива на индивида, съпротивата чрез подкрепа и комуникационния маскарад.

   Динамичната адаптация на еснафската природа към структурите на обществото води до нови потребности и тревоги след еуфорията на 89г., при което се развиват 2 тенденции:

– деструктивност;

– подчинение – като бягство от външната реалност.

Острият срив в структурата на личността, моралът на отчуждението и Псевдо-азът като посредник между “светлия имидж” и невротичното общество – също изискват задълбочен анализ.

   И така – в резюме: съвременните социални условия- кризата във всички направления- не са нищо друго, освен пречка по пътя към целта – българинът да проецира извън себе си своята вътрешна същност. Какво имам предвид:

    като духовна субстанция, като психологическа подплатеност са сходни редица ситуации в бълг. история – Априлското въстание, Освобождението, атмосферата след 3-те национални катастрофи – 1912-18г. – 43-44, 89… И в тези толкова различни, и толкова близки ситуации – ключовите думи в смислообразуването на българина са две:

   – оцеляване – онагледено с едно изречение, звучи така: “В цялата българска литературна класика няма да намерите разпищолен българин, който да не си прави сметката и да не си връзва яко гащите” (М. Семов);

   – имот, в неговите вариации: земеделско стопанство, нива, къща, вила, дюкян, частен бизнес, с една дума – собствеността с всичките й материални атрибути и символни значения. Имотът – като задоволяване на  потребностите от сигурност, приетост, любов, и т.н. Генетичният код, всъщност, на бълг. модел на прехода е даден в класиката на Ив. Хаджийски “Бит и душевност на нашия народ”. Векове наред българинът е работил в и върху своята собственост, векове наред тази собственост е работела върху мирогледа му…

    С оглед на днешната реалност, след криворазбраната приватизация – собствеността обаче е колкото казус на оцеляването, толкова и параграф от патологията, имайки предвид, че българинът днес е имигрант в собствената си страна и е принуден да действа по правила, чужди на националната традиция.

  Защото българската мечта не е американската мечта. Българската мечта не е руската мечта. Тя дори не е съседско балканска. Българската мечта няма нищо общо с живота на лизинг, с руското месианство, с балканските комплекси или американския експеримент…

   Къщата за българина има емблематична стойност, тя не се строи за отмора и почивка. Тя илюстрира самочувствието, самоуважението, самореализирането. Тя материализира представата за успех, осигурява приетостта и уважението на другите, тя е начинът за самосъхранение…

   Поразителен е фактът, че българинът има самочувствие на знаещ своето място, на можещ човек, на творец на съдбата си, когато “богатствата се създаваха, а не се наследяваха”, на човек, открил хармонията в дома си – в едно пространство, в което “всички пътища водеха към неговата кесия” (Ив. Хаджийски) – пространството на политическата несвобода (турското робство). Докато в днешното обществено пространство, с претенциите на прохождаща демокрация – българинът е емоционално сринат, физически болен, разорен, и принуден да продава панелката си, за да се лекува…Както и е поразително съчетанието на висок интелект и голяма бедност…, аналогично – на големи очаквания и големи разочарования,  ситуации на вяра и безверие… и т.н., все полюсни състояния на духа и материята, напомнящи диагноза…

   Казано иначе:

   Манийно-депресивните кризи на социума – приповдигнатата веселост около очакваните промени и дълбоката депресия от неосъществяването им, деформират личността на българина. При това, засегнати са няколко поколения…

   В този ред на мисли – хепи ендът е парадоксален.

…………………………………………………………………

И тук, в парадоксите, идва логиката – защото нито ще е „хепи”, нито ще е „енд” – в България. Т.е. българинът живее в бъдеще време.

 

Вижте Също:  Старите уроци през новата година

Автор: 

Златка Колева, психолог

СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ:

ОСТАВИ КОМЕНТАР