сладки сънища

Приказка за лека нощ

СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ:

– Вольо, Вольо, помогни ми да се измъкна, да стана и да те прославя… – стенеше Героят.

– Да ти помогна ли! – учуди се Волята. Нима не помниш онзи епизод – преди години, в който ти се отказа от мен.

Чувайки, че го назовават, той нахлу безцеремонно. Епизодът, де. Направо се прожектира върху стената, отсрещната – нагло, победоносно, без милост. Изречен беше, следователно – съществуваше, завинаги, без редакции и извинения. Онзи епизод – отпреди години, в който Героят върна свободна Воля… Отказа се. Конкретно. Церемониално някак си, с всички орнаменти на символната буквалистика…

“- О, Господи, вземи си свободната Воля! Тежи ми и Ти я връщам… Искам свободата на безволието!”

Стената танцуваше, разлюляна от минали истини. Всъщност, нямаше минало и всичките мигове – предишни и бъдещи, бяха едно…

– Съжалявам, каза Волята – ти избра да ме няма, да не участвам в твоя живот… Помниш ли своите избори?

Помнеше. Дори се притегли. Беше олекнал, с няколко грама, но пък се чувстваше леко… Тя наистина си беше тръгнала. Волята, де…

– Спри прожекцията, моля те!

– И как да направя това, когато вече не съм твоя. Ще гледаш до края.

И гледаше. Гледаше всичко… Изгледа до края – безнадеждно, студено и тъжно…

– Невольо, помогни ми. Ела ми на помощ и спри филма в главата ми!

– Не мога – каза Неволята – аз не съм от тази приказка, а и братята са с… друга диагноза.

Зави се. Затвори очи. Отвори очи. Отви се.

“Защо всички бягат от мен? Не ми ли простиха…”- мисълта се лепна на тавана и увисна надолу, към главата му. Дори се полюшваше, съвсем до носа на Героя, когато… Когато нечии стъпки внесоха шанс за промяна…

Уви! Бяха дошли – да изнасят.

– И ти ли,… Червена шапчице?- каза Героят.

– Какво и аз? – възнегодува Червената шапчица. Не съм те предала! Аз ли измислих онази представа за щастливото детство и прочие?

 Че като отвори една уста. Червената шапчица, де…

– Илюзии искаше. На ти илюзии. Истина търсеше. Ето ти истина. Знаците защо не разбра – по коремния шев на вълка, който направих за тебе? Защо не разбра…

…………………………………………………………………………………………….

– Откога говорите с Червената шапчица? – попита равнодушно психиатърът.

Кабинетът беше… (Абе, нямам нерви за описания. Той, и Героят – нямаше.) Психиатър – като всички останали – брадат и с пръсти, които сучат един химикал. Като всички останали бе… химикалът…

– Как откога? Откакто се помня. Тя, Червената шапчица, първо ми беше приятелка, в детската градина… След това се оженихме… Знаете как е…

– Така, така – продължи равнодушно психиатърът. А кога разбрахте, че ви изневерява?

– О, моля ви! Дайте ми хапчето,  да приключваме с тази история… И… да пуснем финалните надписи…

…………………………………………………………………………………………….

Цветовете се върнаха – твърде оранжеви… Дечицата, майките, небето и прочие, че и китарите звъняха – в оранжево… То се не траеше…

…………………………………………………………………………………………….

– Не ме ли харесваш в оранж? – попита кокетно Червената шапчица.

Автор:

Златка Колева, психолог

СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ:
Вижте Също:  Огледалце, огледалце на душата – в мен ли е вината?

ОСТАВИ КОМЕНТАР