щастлива история

Щастлива история

СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ:

Героя имаше куче, майка, роднини и всичко останало…

А кучето имаше само своя Герой. Така живееха заедно – героят със своето куче, без излишни условности, без вина, че са двамата, всеки със своите чувства към другия…

   – Куче, казваше често Героя – ти се радваш, когато се връщам,  носиш ми чехлите и аз… те обичам!

   – За мен не е важно, отговаряше Кучето – дали си герой от роман или от книжка с картинки – и аз те обичам!

С малко думи си казваха всичко, следователно бяха щастливи…

Щастливи, просто така, неангажиращо, всякак… Сутрин закусваха, обсъждаха времето, а вечер – прекарваха пред телевизора… Имаха обща концепция за свободното време. Слушаха една и съща музика. Дори крояха заедно планове – как да се справят с текущи проблеми. Последните раждаше майката, на Героя (Кучето не помнеше своята), която бдеше старателно – дали синът е с ново момиче, и дали Кучето върши на пода белята… Тя бе от амбициозните, т.е. редовно ги хващаше в крачка, което й умение бе само претекст за изява на  ораторско майсторство, твърде хапливо, според тях двамата…

   Така минаваха дните, годините, Героя порасна, направи пари, кариера, но винаги имаше време за своето куче… Да, говореха по-малко, може би защото Героя бе със семейство, роднини и всичко останало, а Кучето имаше само своя Герой. Но бяха си  заедно, отвъд обстоятелствата, в борбата за общите каузи… И дори да ги разделяше –  всичкото останало, те пак намираха минути да бъдат щастливи – Героя с куп мечти и очаквания, Кучето – с нито едно от двете…

   Но тъй като майката, майката – бе от амбициозните майки, преследва целта си до дупка, на всяка цена. Тя искаше Героя само за себе си – и така, уж ненадейно – взе че умря. Уцели десетката, толкова точно, че и двамата млъкнаха – и Героя, и Кучето. Но и двамата усетиха вид облекчение… всеки по своему.

– О, няма вече препятствия за нашите чувства – каза Кучето. Няма  кой да ме бие с тояга, да ме гони от стаята,  да ме заключва отвън…

– О, как скърбя, отиде си мама – въздъхна Героя. Аз страдам, а твоята радост, Куче, е непонятна за мен и не е социално приемлива даже…

– Хм, учуди се Кучето – за мен няма значение дали  си героичен и доколко те приема пейзажа, защото аз те обичам. И съм щастливо, че ти нося чехлите, ей тъй, по принцип, някак си…

   Всъщност, този разговор съвсем не хвърли сянка върху техните взаимоотношения и нещата продължиха  както преди…

   Е, да. Дните минаваха. Парадоксално, но след смъртта на амбициозната майка, Героят изведнъж срещна съвсем подходящата. Дори се ожени.

– Скъпи, каза жена му в една от онези недели, еднакво планирани от години – сутрин преливаха гроба на майка му, после – обед с приятели, нищо особено…  Скъпи, ще си имаме бебе. Ще се наложи да работиш повече. Ще ни трябва къща и…

   И Героя работеше. Порасна му кариерата, направи още пари, купиха къща и…  Кучето вързаха в задния двор.

  – Нали разбираш, каза жена му, ще пречи на бебето…

Да, разбира се, те – Героя и Кучето, пак бяха заедно, отвъд условностите и пространствените ограничения. Вечер, след работа, Героя винаги спираше на алеята с кучето. И пак бяха щастливи – всеки по своему – Героя – с куп очаквания… Кучето – с нито едно, ей тъй, по принцип, някак си…

– Благодаря, казваше то, че спираш до мен всяка вечер! Ти си герой, ти се бориш със себе си, но аз те обичам, дори да загубиш войната… Ей тъй ми е радостно, щом те видя, без значение дали си Герой от роман или от книжка с картинки…

– Ех, Куче, Куче, казваше Героя – защо не се радва жена ми по същия начин…

И така, дните минаваха. Героят загуби част от косата си, няколко битки с жена си и борбата с килограмите, а Кучето почти оглуша и трудно се хранеше…

– Скъпи, каза съпругата в една от онези недели, все така банално планираните… Скъпи, защо измъчваме старото куче, почти е сляпо, не лае и само събира мухите. Така че… запазих час, при ветеринаря, утре… Да сложим край на  тези мъки… една инжекция, и… ще бъде щастливо твоето Куче…

   Бе понеделник, съвсем непредвиден, дори нямаха обща стратегия – Героя и Кучето… Просто тръгнаха двамата, на последна разходка… Героят – с вина, че са заедно, и толкова сам – сред семейство, роднини и всичко останало. Кучето… Кучето – просто щастливо, че върви редом до своя приятел.

 

Вижте Също:  Да си избереш щастие

Автор:

Златка Колева, психолог

СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИ:

ОСТАВИ КОМЕНТАР